При спускането на колесника, сърцето ми навлезе във въздушна яма. И в тази бездна, сълзите напират неудържимо. Пробиват неканени, струят измежду миглите. Качват се безконтролно и мокрят очите ми. Добре, че нося слънчеви очила! "И откога не сте се връщали? Май от 7 години!" Отекват бурни аплодисменти, пилотът благополучно призими самолета. Мисля да изчакам. Пътниците наскачаха едновременно за ръчния си багаж. Двойката Българи ми пожелава приятни срещи. Отвръщам любезно, че точно такива ще бъдат. Истината е, че имам среща с близките си, но те всички починаха, един след друго, през последните години.
    " До Тополите, гробищен парк, какво да взема? Линия 118, но е на рядко! Мога и аз да ви откарам. Таксиметровият шофьор затваря телефона и ми се усмихна. Ами добре! При някой близък ли? Да, при нашите, загинаха в катастрофа. Баба и дядо не ги приживяха. И откога не сте си... Май повече от 7! Сега, къде прекарвате живота си? В Ню Йорк, там съм музикант. Ясно, в Голямата ябълка! И как е? Не успявам да го опозная целият. Това не е точно Град, а град - Държава! Ограничил съм се до трима приятели от трупата. Останалото, знаете е прозата на битието, както навсякъде. Да, а пък ни тук си мислим, че не спите, а произвеждате събития. Човек е Незначителен, чарк, но е на точното място, и се усеща, като че ли е Важен, в звеното на сложния механизъм на цялата Машина. Пристигнахме... Сърцето ми прескочи отново. Дългоочакваната среща! Заминах - бяха Живи! Връщам се - нямам Никой! Ръцете ми треперят. Не вземам рестото. Наскоро навърших 44!? И къде потънаха последните 24? Съвсем не знам! Подушвам нещо познато... Сълзите ми напират пак... Добре, че нося слънчеви очила!
   Поглеждам наоколо се е ширнала поляна, китна и зелена. В дълбините на Съзнанието ни има скрит Мирис, този на прясно Окосена Трева. Острият й аромат ми гали ноздрите. Ето, ги нотките на Живо, Свежо и Диво! Закътано някъде из фибрите на тялото. Когато го отключим, кара мозъка ни да си припомни Образи, Събития, Случки. Там е онзи волен наш живот от безкрайното Детство! Стои си кротко Притихнал и Непроменен, скътан из завоите на Миналото. Оживява бързо повлечен от извиканите Спомени!
   Първите 12 минаха съвсем неусетно. Живеехме си с баба и дядо страхотно. Нямах ограниченията на другите. С желание ходих на цигулка, в съседния вход. Влюбих се в младата си учителка. И с нетърпение очаквах всеки един урок. Тя се надвесваше над мен, за да постави в правилна позиция ръцете ми. Докато аз вдишвах замаян мириса на косата и кожата й. През ваканцията, мечтаех само да я зърна и да я поздравя. Понякога, тя притичваше по шорти до близкия магазин. После я сънувах в неприлични сцени. От квартала на една възраст бяхме 7 момчета и едно момиче, една Снежанка. Всъщност се казваше Светла. Тя беше стройна и с езерни очи. Порцелановата й кожа и дългата  руса коса я допълваха. Често я оправяше, със заучени жестове. Играеше балет и беше изящна. И да, всички бяхме влюбени в нея! Падаше ми се някаква братовчетка. Забраних си да я харесвам, но не ми се получаваше. Веднъж я впечатлих, когато й показах снимките от Сахара. Тогава нашите работиха в Либия, баща ми лекар, а майка ми сестра. Заведоха ме там. Онемя щом й разказах, че Небето прилича на стъклен Купол, а Звездите изглеждат да са паднали и не Помръдват! Най - много обаче ме впечатли Тишната. Никакъв Звук, Оглушяваш от нея. Изсвирих й нещо. Тя се наведе и слушаше, а аз можях да й целуна косите. Имам още два Силни Спомена: Неделното пране и Картофената яхния на Баба. Тя разтилаше дрехите върху мебелите, а цялата къща ухаеше на чисто. А яхнията с многото зеленини, никъде не съм ял такава. Днес, сушилнята ми изважда дрехите до час. Научих се да готвя добре и често споделям вечерята си с приятелите. Баба не би ми повярвала!
   Двете възрастни дами ме заглеждат. Не устояват на любопитството и ме питат: " Момче, как се казваш? И какво дириш, сам тук? Да навестя нашите. Да ви се представя, Еленко Владимиров! Това добре, но големите букети на тях, не им трябват! Ела, хайде да ходим, че иначе ще изпуснем рейса, на рядко е! Настигам ги, а те:" Не те гледа жената добре, слабичак ни се виждаш! Не съм женен, сам се гледам. Е, то за туй я! Лика прилика ще си с моята внучка, Ванчето. До година ще вземе диплома за счетоводител. Сама се издържа, учи и работи в едно кафене. Сериозна е! Дай му, номера, ма! На дръж и яж! Сама го правих. Диатично е, без брашно, а само с орехи, яйца и сладко от сливи. Мирчо, той много обичаше сливи! Да, и сливовицата!". Сядаме отзад, като за дълга екскурзия. Те, все едно, са ме арестували. Питат ме, разпитват. Запушва си устата с кейкса, преглъщам, но отговарям лябезно. Получявам върху стар весник телефона на въпросната Ваня.
   Оглеждам се на около и само възрастни хора. А между тях и аз, направо се почувствах Млад! Дали, да не се обадя на момичето? Какво пък, модерни хора сме, ей, така "без ангажимент", за една разходка до морето! Разговорите се оживиха. А и храната често кара хората да се усещат Победители в Живота. Старият Икарус направо се заби в една дупка. Някой пусна умесна Шега и всички ние се Разсмяхме гръмогласно и бодро.
   Обезспокоени ли сте? Объркани? Отчаяни?... Съветвам ви, да наминете покрай някое Гробище! Не, не се шегувам! За нас, Живите това винаги действа Стимулиращо!